Турция. Спомените оживяват както никога досега!

CAMPER TRIP 2022

Спомени от епицентъра: Ван, Диарбекир, Мардин, Гюбеклитепе, Урфа, Халфети, Газиантеп, Хатай, Адана.

Всяко наше пътуване е мечтано и ражда спомени, към които непрекъснато се връщаме. За много места си пожелаваме да се върнем пак. На други, няма да бъдем, защото ги няма или никога няма да бъдат същите.

На 6 февруари 2023 г. идва злокобната вест за катастрофално и разрушително земетресение с магнитуд 7,8, което удря южна и централна Турция. Светът е онемял от ужас!
Следим непрекъснато новините. Жертви и разрушения, които растат за секунди. Най-често споменавани са Газиантеп, Малатия, Батман, Диарбекир, Мардин, Ван, Муш, Адана, Османие, Урфа, Хатай – все места, в които бяхме и на които се наслаждавахме точно 3 месеца преди земетресението.
Спомените оживяват както никога досега! Искам да пиша за тези места и за прекрасните хора, които срещнахме там, но не мога.
Месец по-късно, когато Турция все още продължава да се тресе, съм готова да споделя този фоторазказ за Ван, Диарбекир, Мардин, Гюбеклитепе, Урфа, Халфети, Газиантеп, Хатай (Антакия), Адана.

2.11.2022

Пътуваме дълго покрай езерото Ван - най-голямото езеро на Турция, разположено на надморска височина 1720 м и обградено от красиви планини. Връх Сюпхан (4058 м) - от северозападната страна и планините Ихтияр Сахъп - на юг.

За повечето българи Ван е просто „езеро в Турция с три букви”, познато от кръстословиците. Но когато човек се докосне до дивата красота на тези 3172 кв. км  тюркоазени води в дланите на три вулканични планини, разбира, че това съвсем не е така. Ван изненадва туристите със своята история и природа, която за местните не е майка, а мащеха.
Убедително доказателство за това са поредицата от свирепи земетресения от 2011 г.. Най-силното – 7,2 по Рихтер срива 13 хиляди къщи в град Ван и околностите. Загиват близо 700 души, шест села са напълно заличени, над 400 000 остават без дом.
При земетресенията от февруари-март 2023 областта остава леко встрани от ада, но местните хора си имат едно наум. Повечето от тях все още събират отломките от някогашния си живот и започват отначало.
Легенда разказва, че Аллах решил да компенсира суровия климат на планините близо до границата с Иран като изпратил там гальовните котки Ван. Те са чисто бели, имат едно жълто и едно зелено око и обожават водата. Те не само плуват, ами обичат да ловят риба. У дома се държат като кучета – силно се привързват към един член от семейството и го защитават и следват по петите.

Водите на езерото Ван са леко солени и с високо съдържание на сода. Тук искрящо пране се получава без „Ариел”, само чрез накисване.

Единствено в неговите необичайни по химически състав води се въди уникалната риба, инджи кефали.

Ван, този отдалечен, но важен град е разположен в зелен оазис в подножието на скалист връх, в близост до едноименното езеро. Внушителната цитадела от IX в. пр. н. е., джамиите Улу, Хюсрев Паша, Кая Елеби и Икиз Кюмбет, които отразяват архитектурните стилове на селджуките и османската власт са част от забележителностите му.

Но ние търсим тук нещо друго, ето това:

Този залез, това драматично небе, тези цветове, снежните върхове, надвиснали над града. Фотошопът ми помага да засиля усещането и да го пресъздам така, както съм го почувствала това място.
А хората на Ван... те са и горди, и дружелюбни, и открити, и упорити.  Това е техният отговор на свирепата природа.

Привечер пристигаме в Ahtamara Turistik Tesisleri (Gevaş Van).

Тъмно, пусто, няма никой. Мислим си, че и този път сме гризнали дръвцето.
Изведнъж,отнякъде, неизвесното откъде, се появява човек. Това е Aga Erdem – усмихнат, приветлив, гостоприемен. Кани ни да останем. Леко смутени питаме дали това, което е написано на табелите е истина. Кима утвърдително.

Оставаме. Ага ни настанява на чудно място, на площадка над водата, включва цветни светлинки, поднася ни чай.

Предлага ни вечеря, естествено риба, и то не каква да е, а инджи кефали.
Оставя ни да се кефим на гледката.

 

Само след час ни поднася превкусна вечеря

3.11.2022

Добро утро! Красиво утро!

 

 

Пред нас е обектът, който днес ще посетим – остров Akdamar с арменската църква. 

Ага ни казва „добро утро” и отива на другата си работа като шофьор на училищен автобус. Оставяме му българска шапка за спомен и бележка с благодарности. Дано е жив и здрав!

 

Към 9 и малко сме на пристанището в Геваш, откъдето тръгват корабчетата за остров Акдамар. Първото е в 10:00 часа. Докато цъкаме телефоните виждаме, че едно корабче отплава. Васко казва „махай”. Как да махам, това да не е такси! Все пак го правя. С огромно учудване виждаме, че капитанът прави рязък завой и акустира точно пред кемпера. Е, такава случка няма – да отклониш кораб, па било то и малък, от движението му. Качваме се, вътре сме обслужващият персонал на острова... и ние!

 

Храмът на остров Акдамар е създаден през Х век от арменския монах Мануел. Според красива легенда мюсюлмански пастир е влюбен в дъщерята на свещеника – Тамара. Всяка нощ тя излизала с факел на скалите, а той плувал от отсрещния бряг, за да се срещне с любимата си. Когато баща й научил, я затворил у дома и накарал хора да палят факли в различни краища на острова. Пастирът се изтощил да плува от една светлинка към друга и потъвайки извикал „Ах, Тамара!”, откъдето и името на острова – Акдамар. Църквата се слави с отлично запазени фрески от Х век и с външните си барелефи, изобразяващи сцени от Библията и от обикновения дворцов живот на арменския крал Гагик Първи от Веспураканското царство.

Всяка година на 7 септември над 5000 арменци от цял свят се стичат на острова за света литургия.

Продължаваме към Татван - град на западния бряг на езерото Ван, в провинция Битлис в източна Турция. Той е седалище на област Татван, която е изцяло кюрдска.

Кратка разходка из центъра и кафе край  водата. Не ни грабва особено.

Вечерта прекарваме в Piknik and Camp Alani (Tatvan Göl Aile Çay Bahçesi Ve Piknik Alanı) - семейна чаена градина и зона за пикник и къмпинг на брега на езерото Ван.
Посрещат ни Яйля и прекрасната й 9-годишна дъщеря Армени, която много сладко се опитва да превежда на английски. Получава й се.
Настаняваме се прекрасно.

С Армени ставаме приятелки. Тя се опитва да ми разкаже за голямото си семейство.

Но се получава нещо като „me, mother, father, brother, sister, mother father, father mother...” За по-сигурно ми ги рисува. Уникално хлапе. Оставих снимките за по-късно, защото ми беше много забавно. И ги пропуснах. Жалко. На следващата сутрин Армени я бяха закарали много рано на училище.

... Докато ние с Армени си разказваме разни неща, мама Яйля приготвя много вкусна супа, която се казва „айрян аш” – типична за  местната кухня. Прави се от горещо кисело мляко с киселец, мента и шепа ориз. Поднася ни я за вечеря.

Хитът на Ван са прочутите сирена с дъхави билки и забравеното овче кисело мляко, което се реже само с нож. Тях ги опитах на закуската, споделена от домакините с нас. Срамежливецът Васко не се възползва от поканата и още съжалява.

Снимка за спомен с Яйля и се разделяме.

Добре съм се издокарала, нали?!!!
Истинска кюрдка – шареното клинче, шарените терлички, само шалвари ми липсват. А и сините очи малко ме издават, ха-ха-ха. Много често се сещаме за сладката Армени и за нейните mother, father, brother, sister, mother father, father mother. ...
Молим се за тях!

4-5.11.2022

Пътуваме към кюрдската столица Диарбекир.

Настаняваме се на паркинг в центъра и се потапяме в атмосферата му.

Когато стане въпрос, че сме били в този град често ни се задава въпросът „не ви ли беше страх?” Какъв страх!
Топло, слънчево, цветно, ориенталско. Хора, коли, клаксони. Живот!

3 месеца по-късно слушаме злокобните новини, които не стихват...

„Диарбекир -  сградите се разклащат, преди някои от тях да се срутят за секунди, хората бягат по улиците.”

Не искам да вярвам! Спомените за този град буквално нахлуват в главата ми.

 Диарбекир е разположен на река Тигър, в югоизточната част на Турция. У нас той се свързва предимно със затвора си, в който са изпращани на заточение много българи, но истинската слава на града са неговото древно минало, красивите джамии и най-вече запазената крепостна стена, втора по-големина след Китайската.

Благодарение на географското си местоположение, градът се оказва на Пътя на коприната, а историята е доказала, че такива градове винаги бележат разцвет. Диарбекир не прави изключение - става център на световната култура, търговия, наука и изкуство.

Старият център на града има две главни улици, покрити с павета от вулканични камъни, които свързват четирите порти и са ориентирани спрямо четирите посоки на света. Тук са концентрирани много стари къщи, обществени сгради, църкви и джамии. 

 

Голяма част от постройките са превърнати в различни заведения, които предлагат уникални местни специалитети.

Великата джамия Diyarbakır Ulu Camii -  Това е най-старата джамия в Анадола, построена през XI век от Малик Шах, емирът на Селджукските турци.

 

Точно срещу джамията е старият кервансарай, сега запълнен с ресторантчета, кафенета и малки магазини. Много колоритно място, най-доброто за следобедно кафе!

Диарбекир е един от малкото градове в света, чийто културен ландшафт е включен в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Крепостта Диарбекир и градините Хевсел също са поставени под закрилата на Световната организация.

Градските стени са построени по заповед на римския император Константий II. След римляните са дошли персите, а след тях и мюсюлманските араби. Водачът на арабското племе Бекр Бин Вайл е нарекъл града Дияр Бакр, което означава "страната на Бакр".

Минаваме през портата Saray Kapı.

Вътре, в ограденото от добре запазени и реставрирани стени пространство е зелено, шарено, оживено. Има руини на замък, джамии, няколко музея сцени, места за отдих. 

Градините Хевсел на брега на река Тигър са територия от 10 хиляди декара много плодородни земи между Крепостта на Диарбакър и долината на река Тигър.
Тук се отглеждат прочутите в целия свят дини от Диарбекир, теглото на някои от които достига до 35 килограма. Те приютяват 180 вида птици и много видове животни.

През 2015 г. 8000-годишните градини „Хевсел“ са номинирани за вписване в списъка на обектите от световно наследство на ЮНЕСКО.

Мостът Дикле (Dicle Köprüsü) се намира южно от града, на 3 км от Mardinkapı/Deriyê Mêrdînê (портата на Мардин).

Това е исторически мост над река Тигър ( на турски: Dicle ). Завършен е през 1065 г. Има десет арки с обща дължина 178 м и е широк 5,60 м. Местните го наричат още „На Гьозлю Кьопрю“ / „Пира Дехдери“ (буквално: Мост с десет арки). Известен е още като Мостът Силван - поради местоположението му на пътя за Силван.

Диарбекир  все още носи духа на миналото с тесните павирани улички, с миризмите на подправки, с дюкяните, каруците, с работещите и до днес вековни ателиета.

 

 Какво да кажем повече за Диарбекир, освен това:

3.11.2022

Mardin (Мардин)

Пътуването из Турска Месопотамия ни отвежда в град Мардин и околностите, близо до сирийската граница, за да ни срещне с ароматите, чара и гостоприемството на Ориента.
Мардин представлява един музей на открито. Той е обявен за исторически и културен резерват.
Старият му град, разположен на върха на хълм, е едно малко каменно чудо, с издялани в камъка дантели, които го правят прелестен. Каменните къщи постепенно се издигат от равнината към хълма, увенчан с крепост.
Тук пред погледа ни се разкрива значението на камъка за хората, виждаме как умели ръце са го оформили и вместо студенина от него блика красота.
Мардин е градът на религиите. Каменният град, както го наричат, е приютил пъстра палитра от народности – кюрди и араби, арамейци и арменци, турци и сирийци, които съжителства в мирно разбирателство. Има голяма група от християни, наричащи себе си сюриани. Смятат се за първите християни, защото са приели Христовата вяра още през I в. През IV в. те се заселват в тогавашна Северна Месопотамия и основават своите първи манастири. В района на Мардин живеят около 5 000 сюриани.
Едни от най-живописните кадри в съвременните турски сериали са заснети в Мардин. Наричат града ,,Перлата на Югоизточна Турция” заради красивата смесица от различни ориенталски стилове. Интересната архитектура, в невиждана хармония с природата, времето и традициите, дългата и богата история, старите църкви и манастири, необичайните джамии, вкусната храна, сърдечните и гостоприемни хора – с това Мардин остава в сърцата на всеки, който го е посетил.
И за него ще се молим!

6.11.2022

Дара / Dara
митичният град, едно от най-изумителните творения в Югоизточна Турция.
Каменната Дара - още едно място от приказките на 1001 нощ, близо до сирийската граница.
Наричат този скален комплекс турската Петра, защото наистина напомня древния град в Йордания, макар и в малко по-умален мащаб.
В миналото Дара е билa византийска военна крепост. По-късно е завладяванa последователно от римляните, партите, византийците и арабите, след което районът е включен в турските територии.

Parking day/night
Dara Mardin, Unnamed Road
37.17709, 40.95248

 
Първоначално градът е бил некропол и обиталищe от скални хралупи, където са открити костите на десетки хиляди хора. Некрополът сега е превърнат в музей в скалите. Специалисти са стигнали до извода, че той е съществувал хилядолетия. Следващите му обитатели, обаче, не са знаели за предназначението му и през дупката, високо в скалите, са хвърляли боклука си, използвайки го за сметище. Тази дупка е била направена от първите заселници, които са смятали, че духът им излиза през нея. Оттам са гледали и слънцето и луната.
Дара е уникално място, което те поразява още щом го видиш. Сякаш те кара да усетиш вечността. Смята се, че името й идва от персийския цар Дарий. Мястото наистина е рай за успелите да стъпят и да се разходят в земите на древна Месопотамия. Тук всичко е толкова автентично и емоционално като преживяване, че ти се иска да запазиш видяното като малка тайна само за себе си.
В Дара все още няма масов туризъм, няма тълпи, които смущават островчето ти на безметежност, от което не искаш да си тръгнеш. Това място е за хора, които могат да оценят красотата, колорита и прелестта на древността, съчетана с модерното днес.

Гьобеклитепе / Göbeklitepe

Най-древният и най-мистериозен мегалит в света, който променя разбирането за развитието на човешкото общество. Възрастта му е около 12 000 години!!!
Той е със 7000 години по-стар от Стоунхендж и със 7500 по-древен от пирамидите! Състои се от няколко групи каменни колони с височина от 3 до 6 метра и тегло от 40 до 60 тона, подредени в кръг и покрити с изображения на диви животни само от мъжки пол, повечето в състояние на ерекция…
Историците нямат обяснение как е създаден мегалитния комплекс. В края на Ледниковия период и началото на Каменната ера хората не са познавали земеделието и са били само скитащи ловци и събирачи. Живеели са предимно в пещери или временни биваци и все още е нямало наченки на уседнал живот. Загадка е също как са докарани каменните блокове и как са обработени с примитивните оръдия на труда, с които хората са разполагали тогава!
Много изследователи смятат, че Гьобеклитепе е първият религиозен храм.
Богатата фауна, изобразена на колоните, включително водолюбиви и тропически животни, подкрепя предположението, че това пустинно място някога е било Райска градина, библейският Едем, в който щастливо са живеели Адам и Ева!

През 2018 година то е включено в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. 

Parking Göbeklitepe Dağeteği, 63290 Haliliye/Şanlıurfa  
37.22271, 38.92031

Продължаваме към
Шанлъурфа (Урфа) / Şanlıurfa 

Намира се до границата със Сирия, наблизо са градовете Кахраманмараш и Газиентеп, на североизток е Диарбекир, на югоизток – Мардин. Това е районът, изключително силно засегнат от земетресението през 2023 г., което отнема живота на хиляди души в Турция и Сирия.
Урфа се счита за петия свещен град за мюсюлманите. Той е и първият град, в който християните започват свободно да изповядват религията си. Това се случва още през средата на I век. За арменците Урфа също е свещен град, защото тук е създадена тяхната азбука.
Шанлъурфа е известен още като Едеса и Урфа в историята. Първоначално градът е наречен Едеса от Александър Велики. По време на Османската империя започват да наричат града Урфа. Арамейците и асирийците са първите жители на Урфа. След Турската война за независимост през 1984 г. градът е преименуван на Шанлъурфа (Славната Урфа).

 

Цитаделата
От древната крепост не е останало много, но над руините ѝ стърчат величествено две високи 15 метра колони с коринтски капители. Според местни легенди те са част от трона в двореца на асирийския цар Нимрод.

 

Свещената джамия Халил-Рахман

Урфа е градът на пророците. Библията и Коранът твърдят, че тук са се родили много светци, но най-важният е пророкът Авраам (Ибрахим), легендарният родоначалник на три религии: юдаизъм, християнство и ислям.
В красив парк се намира Балъклъ гьол, което на турски означава "Езерото с рибите".
Древно предание разказва, че жестокият тиранин Нимрод заповядал да хвърлят Авраам от Цитаделата в огромен огън, но Бог превърнал кладата в езеро, а въглените - в риби и така го спасил. За да отдадат почит към пророка, многобройните вярващи хранят свещените риби. Според поверието, който улови риба от това езеро, ще ослепее, но ако види бяла риба, вратите на Рая ще се отворят за него!

Мюсюлманите особено почитат пещерата в която е израснал Авраам/Ибрахим. На това място е изградена голя джамия (някогашен християнски храм).

Вървим по улицата и пред нас се открива гледка с руини.
Kızılkoyun Roma Mezarları /Скални гробници от римския период 

Малко зяй пазар 

Снимка с младежи, които след дълго оглеждане, срамежливо ни помолиха да се снимат с нас. Беше много мило! 

Вкусен завършек - храна, приготвена навън и употребена вкъщи. айрянът е сменен с биричка, естествено! 

7-8.11.2022

Halfeti / Халфети
потъващият град на Турция
Малък град в Югоизточна Турция с хилядолетна история, дом на много цивилизации, оставили своя отпечатък върху целия регион.
Халфети не е типична туристическа дестинация. Градът на брега на река Ефрат влиза в полезрението на по-авантюристично настроените пътешественици, като предлага насладата от 3000-годишната си история. Наричат го Потъващия град, защото след завършването на язовира Биреджик, голяма част от него остава под вода. Но това, което e оцеляло, си заслужава да се види. Първото WOW за Халфети е на панорамната площадка при спускане към града. Дъждовно, мрачно, студено, но... WOW!

Паркираме на марината в стария град.

Хора – никакви, живот – никакъв. Само дъжд. Лодки няма и, както изглежда, няма и да има в днешния ден.
Не остава нищо друго, освен да се поразходим из града, който е изцяло разположен по протежение на реката. Сами сме, други луди няма.
Макар градът да се намира на брега на река, атмосферата му напомня по-скоро на крайбрежен град. Но от масите на заведенията се виждат не разбиващи се в брега вълни, а извивките на река Ефрат.

Масивни каменни къщи с тераси и интересна архитектура, каквито не се срещат на други места в тази част на Турция.

Разхождайки се, забелязваме странни табелки – надпис Sityslow и охлюв над него. Веднага правим справка в GOOGLE и той казва, че старият град на Халфети е едно от 236-те населени места от 30 страни в света, обединени от идеята за „бавен живот”.
Последователите на движението "Slow Life" се опитват да постигнат именно това - да живеят по умерен начин: "бавно хранене", "бавен туризъм", "бавно училище", дори "бавни пари". В тези градове няма смисъл да търсите магазини от големи вериги или пък "Макдоналдс". Няма как да видите превозни средства в централната част. По-малко шум, по-малко тълпи от хора, по-малко замърсяване - това е кредото на "бавните градове".

Любопитна особеност на Халфети са черните рози. Това са много тъмночервени рози, които растат само в тази част на света. Цъфтят в късна пролет и ранно лято и цветовете им са сравнително дребни - 6-7 см в диаметър. По това време се виждат само в оранжерии.

Ето ги моите черни рози!

Дъждът продължава, на марината е безлюдно. Явно, днес разходка с лодка няма да има. Оставяме я за следващия ден. Следващото утро е по-обнадеждаващо. Започват да идват хора, има някакво оживление.

Малко след 10 часа отплаваме към потопеното село Савасан, от което все още над водата стърчат минарето на джамията и покривите на няколко къщи.

Минаваме край руините от римската крепост Румкале. Стените й се издигат на полуостров сред извисяващи се зъбери. Останките от църква, манастир, джамия са от римско време, а според описанията на османския пътешественик Евлия Челеби, през 17-и век тук е имало също и турска баня, кервансарай и малък пазар отвъд крепостните стени.

Разделяме се с Халфети там, откъдето започнахме – на панорамната площадка. Финален поглед към града, в който никой, никога не бърза за някъде!

8-9.11.2022

Газиантеп / Gaziantep Газиантеп
един от най-сериозно засегнатите региони в Турция
от силния трус на 6 февруари 2023.

Новините оттам са смразяващи. Най-честo споменaваната дума е апокалипсис.
В двумилионния град времето е спряло малко след 4 ч. в понеделник.
Градът е призрачен.
Сред пострадалите забележителности е крепостта Gaziantep Castle, построена около 3-ти век и включена в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. Срутени са части от източната и южната й стена.

Нанесени са щети и по джамия от 17-ти век.
Гледаме по телевизията и четем за този ужас, а сълзите напират в очите. Не е за вярване, само преди 3 месеца се наслаждавахме на този град.

Газиантеп е най-големият град в югоизточна Турция с повече от 2 милиона жители. Античният Антеп, който през 1921 година въстава срещу френските окупатори. Войската на Ататюрк разбива френската армия и градът е освободен с цената на много жертви. По тази причина Ататюрк издава указ, пред името на Антеп да се постави „Гази“, което означава герой или велик. И така днес градът носи името Газиантеп, / „Велик град“.
Газиантеп е дестинация за напреднали, а не за тези, които гледат на Турция като добро място за шопинг.

Kрепостта на Газиантеп (Gaziantep Castle)
такава, каквато успяхме да я видим.

Преминаваме през първата порта и ето ни вътре в крепостта. Още там, на пътеката, водеща към следващата порта, ни посрещат монументите на загиналите в защита на великата крепост по време на войната на Турция за независимост. Мъже, жени и деца са воювали редом.

Историята на днешната крепост започва като замък, построен от хетите като наблюдателен пункт. В основен замък го дострояват римляните през 2-ри и 3-ти век. По-нататъшно разширяване и обновяване замъкът претърпява при император Юстиниан между 527 и 565 г..
Минаваме през дълъг тъмен коридор, пълен с информация. Дати, битки, герои. Там са изписани имената на част от героичните защитници на града.

Излизаме насред останките на крепостта. Обхождаме всичко. Наслаждаваме се на гледката отвисоко.

Зеугма – музей на мозайките
е един от най-големите и един от най-впечатляващите музей на мозайките в света.

Сред всички експонати в музея има една много специална мозайка “Gypsy girl”.

Тя се намира в отделна затъмнена зала.
„Наричат я Мона Лиза на мозайките, заради одухотвореното излъчване и живите очи, които не те изпускат от поглед. За разлика от останалите мозайки в Зеугма, „Gypsy girl“ не изобразява митично същество или божество, дори не се знае дали е мъж или жена. Според една теория тя е портрет на Александър Македонски, според друга – изобразява Гея – гръцката богиня на Земята.“

„Panorama 25 aralik“ – „Панорама на 25 декември“
Панорамата е дълга 120 метра, висока 13 метра и широка 38 метра. Изработена е с техника на маслена живопис върху специално тъкано платно. Тя пресъздава събитията от 26-месечната френска окупация. Всичко това допълнено със звукови и мирисови ефекти.

Днешният Газиантеп се състои от две части.
Новата е построена в нищото за 10 години, върху древни земи известни като Горна Месопотамия. Тя прилича на съвременен западноевропейски град с широки булеварди, зелени площи и модерни сгради.
Но сърцето му продължава да е в старата част и най-вече в прочутата Бакърмахала. Тя е запазила своя ориенталския облик - тесните улички, остри аромати, цветни магазинчета и непрекъснат човешки поток. Тук е известният Алмачи базар (Almaci pazari), най-старият в Газиантеп.

Благодарение на изградените язовири на река Ефрат, в района има много плантации с шам фъстък и маслини. Дървото антепфъстък дава първите си плодове на 8-та година, а на 50-та година е в разцвета на реколтата си. Добивът на мъжките дръвчета е до 120 кг годишно, а на женските до 100 кг, като средният живот на едно дръвче е около 300 години.
Шамфъстъкът е в основата на най-вкусните местни кулинарни ястия и това е причината Газиантеп да е известен като „Кулинарна столица на Ориента“. Изобилието на шамфъстък предоставя възможност на местните кулинари да развихрят фантазията си. Вкарват зелената ядка в така познатите неповторими турски баклави, а редом с тях и в местни сладкарски шедьоври като Катмер, например. Тази вкуснотия се приготвя от най-фините кори, каймак и захар, а всичко това обилно обърквали със смлян шамфъстък.

Този катмер си го занесохме в България, заедно със спомените за града Газиантеп!

9.10.2022

Антакия / Antakya
Град в Южна Турция, център на вилает Хатай. Разположен е на река Оронт, близо до вливането ѝ в Средиземно море.
Новините от Хатай са още по-зловещи.
„Под развалините лежат премазани хора, надига се миризма на гниеща плът. Няма вода, нито тоалетни, навсякъде се въргалят боклуци. Насред хаоса отчаяни хора търсят близките си. В района на Хатай е истински апокалипсис.”

Пристигаме в Антакия по обедно време на 9.11.
Зададените координати, взети от Park4night се оказват пълна греда. Стигаме до нищото, много извън града.
Задействаме следващ вариант от плана. Този път сме на правилното място – на 700-800 м от стария град. Тъй като сме големички ни настаняват на площадка под висок блок. Харесва ни. Но сега, като си помислим какво би станало с нас, ако беше тръснало тогава – косите ни се изправят. Надвиснали над кемпера балкони и климатици, а блокът и без земетресение си изглеждаше крив и наклонен.
Тръгваме за разходка из града. Гладни сме и започваме да душим къде какво се предлага.

Забелязваме нещо ново – ASADO кебап – с пилешко, сирене и пържени картофки. Тук сме.

Хапваме вкусно и вече сити се шмугваме в шаренията на базара. Уж навсякъде едно и също, но винаги интересно, ориенталско.

Васко получава подарък за предстоящия си рожден ден – пуловер Nike (естествено). Любим му е и сега и докато го носи ще си спомня за Антакия.
После – продължаваме разходката, която постепенно преминава във вечерна.

Все едно, че не сме били в Антакия, ако не опитаме известното за този град Кюнефе - сладко вълшебство, направено от кадаиф, разтопен кашкавал и захарен сироп, поръсено със стрит шамфъстък. Правим го на правилното място.

Доволни от деня се прибираме в кемпера. За другия ден си оставяме Скалната църква „Св. Петър”.
За днес толкова – лека нощ! Ходжата си вие, но ние вече сме свикнали с това и ни действа като приспивна песничка!

Скалната църква „Св. Петър” е древна пещерна църква с каменна фасада, разположена непосредствено до Антиохия, днес Антакия. Вярва се, че апостол Петър я е използвал като място за срещи на ранната християнска общност в Антиохия. Това дава повод да се смята за най-ранната църква въобще. Факт или не е, че Св. Петър е проповядвал в Антиохия около 50-та г. след Христа, а църквата е създадена в града около 40-та г. Жителите на Антиохия първи са нарекли последователите на Исус християни.

Атрактивната каменна фасада на църквата е построена от кръстоносци, по време на тяхното владичество на Антиохия между 1098 и 1268 г. Интериорът на църквата е прост и строго аскетски. Единствената постоянна мебелировка са малък олтар, статуя и каменен трон. На стената едва се забелязват останки от фрески, а на пода има бегли свидетелства за мозайка. На гърба на църквата има тунел водещ към вътрешността на планината, за който се смята, че е служел за евентуално бягство във времената, когато християните са били преследвани.

Близо до църквата се намира странен и тайнствен скален барелеф. Според ранновизантийски летописци огромната, висока 5 метра фигура е изсечена в скалите още през III век пр.н.е., за да спаси града от чумата. Местните я наричат „Харонионът от Ада“. Името идва от Харон – лодкаря, който според гръцката митология превозва мъртвите през реката Стикс до подземното царство на Хадес. Тръгваме да търсим барелефа. Той е някъде високо нагоре, скрит в скалите. Ходенето дотам е малко екстремно, с катерене и много разклонения. Уж не е далеч, а вървим вече доста време и нищо не откриваме. Точно, когато почти сме загубили надежда, срещаме едно момче с доста сериозен проблем с ходенето (според нас). То любезно ни предлага да ни заведе до мястото. Не иска нищо. Това му е нещо като хоби. За голямо наше учудване, като препусна това момче куцукайки, не можем да го стигнем. Показа ни и ни разказа като истински водач много интересни неща, които никога нямаше да научим. За нула време стигнахме и до въпросния лодкар. Снимки и още разкази. Щастливи сме, че срещнахме това момче. С голямо настояване от наша страна успяхме да му се отблагодарим.

Поглеждаме Антакия отвисоко и се разделяме с нея.

Молим се за бързото й възстановяване и за добро на нейните жители!

Очаквайте пътеписите за нашия Camper Trip 2022!
Турция открай докрай

и Кипър - островът на изгубените дървета

1 2 3 4 5