Спомени от епицентъра: Ван, Диарбекир, Мардин, Гюбеклитепе, Урфа, Халфети, Газиантеп, Хатай, Адана.
Всяко наше пътуване е мечтано и ражда спомени, към които непрекъснато се връщаме. За много места си пожелаваме да се върнем пак. На други, няма да бъдем, защото ги няма или никога няма да бъдат същите.
На 6 февруари 2023 г. идва злокобната вест за катастрофално и разрушително земетресение с
магнитуд 7,8, което удря
южна и централна Турция. Светът е онемял от ужас!
Следим непрекъснато
новините. Жертви и разрушения, които растат за секунди. Най-често споменавани
са Газиантеп, Малатия, Батман, Диарбекир, Мардин, Ван, Муш, Адана, Османие, Урфа, Хатай – все места, в които бяхме и на които се
наслаждавахме точно 3 месеца преди земетресението.
Спомените оживяват както
никога досега! Искам да пиша за тези места и за прекрасните хора, които
срещнахме там, но не мога.
Месец по-късно, когато
Турция все още продължава да се тресе, съм готова да споделя този фоторазказ за
Ван, Диарбекир, Мардин, Гюбеклитепе, Урфа, Халфети, Газиантеп, Хатай (Антакия),
Адана.
2.11.2022
Пътуваме дълго покрай езерото Ван - най-голямото езеро на Турция, разположено на надморска височина 1720 м и обградено от красиви планини. Връх Сюпхан (4058 м) - от северозападната страна и планините Ихтияр Сахъп - на юг.
За повечето българи Ван е просто „езеро в Турция с три букви”, познато от кръстословиците. Но когато човек се докосне до дивата красота на тези 3172 кв. км тюркоазени води в дланите на три вулканични планини, разбира, че това съвсем не е така. Ван изненадва туристите със своята история и природа, която за местните не е майка, а мащеха.
Убедително доказателство за това са поредицата от свирепи земетресения от 2011 г.. Най-силното – 7,2 по Рихтер срива 13 хиляди къщи в град Ван и околностите. Загиват близо 700 души, шест села са напълно заличени, над 400 000 остават без дом.
При земетресенията от февруари-март 2023 областта остава леко встрани от ада, но местните хора си имат едно наум. Повечето от тях все още събират отломките от някогашния си живот и започват отначало.
Легенда разказва, че Аллах решил да компенсира суровия климат на планините близо до границата с Иран като изпратил там гальовните котки Ван. Те са чисто бели, имат едно жълто и едно зелено око и обожават водата. Те не само плуват, ами обичат да ловят риба. У дома се държат като кучета – силно се привързват към един член от семейството и го защитават и следват по петите.
Водите на езерото Ван са леко солени и с високо съдържание на сода. Тук искрящо пране се получава без „Ариел”, само чрез накисване.
Единствено в неговите необичайни по химически състав води се въди уникалната риба, инджи кефали.
Но ние търсим тук нещо друго, ето това:
Този залез, това
драматично небе, тези цветове, снежните върхове, надвиснали над града.
Фотошопът ми помага да засиля усещането и да го пресъздам така, както съм го
почувствала това място.
А хората
на Ван...
те са
и горди,
и
дружелюбни, и открити, и упорити. Това е
техният отговор на свирепата природа.
Привечер
пристигаме в Ahtamara Turistik Tesisleri (Gevaş
Van).
Тъмно, пусто, няма никой.
Мислим си, че и този път сме гризнали дръвцето.
Изведнъж,отнякъде, неизвесното откъде, се появява човек. Това е Aga Erdem –
усмихнат, приветлив, гостоприемен. Кани ни да останем. Леко смутени питаме дали
това, което е написано на табелите е истина. Кима утвърдително.
Оставаме. Ага ни настанява на чудно място, на площадка над водата, включва цветни светлинки, поднася ни чай.
Предлага ни вечеря,
естествено риба, и то не каква да
е, а инджи кефали.
Оставя
ни да се кефим на гледката.
Пред нас е обектът, който днес ще посетим – остров Akdamar с арменската църква.
Ага ни казва „добро утро” и отива на другата си работа като шофьор на училищен автобус. Оставяме му българска шапка за спомен и бележка с благодарности. Дано е жив и здрав!
Храмът на остров Акдамар е създаден през Х век от арменския монах Мануел. Според красива легенда мюсюлмански пастир е влюбен в дъщерята на свещеника – Тамара. Всяка нощ тя излизала с факел на скалите, а той плувал от отсрещния бряг, за да се срещне с любимата си. Когато баща й научил, я затворил у дома и накарал хора да палят факли в различни краища на острова. Пастирът се изтощил да плува от една светлинка към друга и потъвайки извикал „Ах, Тамара!”, откъдето и името на острова – Акдамар. Църквата се слави с отлично запазени фрески от Х век и с външните си барелефи, изобразяващи сцени от Библията и от обикновения дворцов живот на арменския крал Гагик Първи от Веспураканското царство.
Всяка година на 7 септември над
5000 арменци от цял свят се стичат на острова за света литургия.
Кратка разходка из
центъра и кафе край водата. Не ни грабва особено.
Вечерта прекарваме в Piknik and Camp Alani (Tatvan Göl Aile Çay Bahçesi Ve
Piknik Alanı) - семейна чаена градина и зона
за пикник и къмпинг на брега на езерото Ван.
Посрещат ни
Яйля и прекрасната й 9-годишна дъщеря Армени, която много сладко се опитва да
превежда на английски. Получава й се.
Настаняваме се прекрасно.
С Армени ставаме приятелки. Тя се опитва да ми разкаже за голямото си семейство.
Но се получава нещо като „me, mother, father, brother, sister, mother father, father mother...” За по-сигурно ми ги рисува. Уникално хлапе. Оставих снимките за по-късно, защото ми беше много забавно. И ги пропуснах. Жалко. На следващата сутрин Армени я бяха закарали много рано на училище.
... Докато ние с Армени си разказваме разни неща, мама Яйля приготвя много вкусна супа, която се казва „айрян аш” – типична за местната кухня. Прави се от горещо кисело мляко с киселец, мента и шепа ориз. Поднася ни я за вечеря.
Добре
съм се издокарала, нали?!!!
Истинска кюрдка – шареното клинче, шарените
терлички, само шалвари ми липсват. А и сините очи малко ме издават, ха-ха-ха.
Много често се сещаме за сладката Армени и за нейните mother, father, brother, sister, mother father, father mother.
...
Молим се за тях!
4-5.11.2022
Пътуваме към кюрдската столица Диарбекир.
Настаняваме се на паркинг в центъра и се потапяме в атмосферата му.
Когато
стане въпрос, че сме били в този град често ни се задава въпросът „не ви ли беше
страх?” Какъв страх!
Топло, слънчево, цветно, ориенталско. Хора, коли, клаксони. Живот!
3 месеца по-късно слушаме злокобните новини, които не стихват...
„Диарбекир - сградите се разклащат, преди някои от тях да се срутят за секунди, хората бягат по улиците.”
Не искам да вярвам! Спомените за този град буквално нахлуват в главата ми.
Диарбекир е разположен на река Тигър, в югоизточната част на Турция. У нас той се свързва предимно със затвора си, в който са изпращани на заточение много българи, но истинската слава на града са неговото древно минало, красивите джамии и най-вече запазената крепостна стена, втора по-големина след Китайската.
Благодарение на географското си местоположение, градът се оказва на Пътя на коприната, а историята е доказала, че такива градове винаги бележат разцвет. Диарбекир не прави изключение - става център на световната култура, търговия, наука и изкуство.
Старият център на града има две главни улици, покрити с павета от вулканични камъни, които свързват четирите порти и са ориентирани спрямо четирите посоки на света. Тук са концентрирани много стари къщи, обществени сгради, църкви и джамии.
Голяма част от постройките са превърнати в различни заведения, които предлагат уникални местни специалитети.
Великата джамия Diyarbakır Ulu Camii - Това е най-старата джамия в Анадола, построена през XI век от Малик Шах, емирът на Селджукските турци.
Точно срещу джамията е старият кервансарай, сега запълнен с ресторантчета, кафенета и малки магазини. Много колоритно място, най-доброто за следобедно кафе!
Диарбекир е един от малкото градове в света, чийто културен ландшафт е включен в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Крепостта Диарбекир и градините Хевсел също са поставени под закрилата на Световната организация.
Градските стени са построени по заповед на римския император Константий II. След римляните са дошли персите, а след тях и мюсюлманските араби. Водачът на арабското племе Бекр Бин Вайл е нарекъл града Дияр Бакр, което означава "страната на Бакр".
Минаваме през портата Saray Kapı.
Вътре, в ограденото от добре запазени и реставрирани стени пространство е зелено, шарено, оживено. Има руини на замък, джамии, няколко музея сцени, места за отдих.
Градините Хевсел на брега на река
Тигър са територия от 10 хиляди декара много плодородни земи между
Крепостта на Диарбакър и долината на река Тигър.
Тук се отглеждат прочутите
в целия свят дини от Диарбекир, теглото на
някои от които достига до 35 килограма. Те приютяват 180
вида птици и много видове животни.
През 2015 г. 8000-годишните градини „Хевсел“ са номинирани за вписване в списъка на обектите от световно наследство на ЮНЕСКО.
Мостът Дикле (Dicle Köprüsü) се намира южно от града, на 3 км от Mardinkapı/Deriyê Mêrdînê (портата на Мардин).
Това е исторически мост над река Тигър ( на турски: Dicle ). Завършен е през 1065 г. Има десет
арки с обща дължина 178 м и е широк
5,60 м. Местните го
наричат още „На Гьозлю Кьопрю“ / „Пира
Дехдери“ (буквално: Мост с десет арки). Известен е още като Мостът Силван - поради местоположението му на пътя за Силван.
Диарбекир все още носи духа на миналото с тесните павирани улички, с миризмите на подправки, с дюкяните, каруците, с работещите и до днес вековни ателиета.
Какво да кажем повече за Диарбекир, освен това:
Здравейте, Яна и Васко! Най-после! Появихте се! Чудех се защо ви няма толкова дълго време. Този пътепис е чудесен! Бъдете здрави и пишете по-често! Приемете моите най-сърдечни поздрави!
ОтговорИзтриванеДобро утро, Пепа! Най-после реших да напиша нещо. През есента бяхме 52 дни в Турция и Кипър. Има много интересни неща за публикуване. Реших да започна със земетръсните зони, където бяхме 3 месеца преди земетресението. От вчера за почнах да качвам в блога и това е само началото. Боря се с някои промени в Блогър. Благодаря за хубавите думи и пожелания!
Изтриване